Днес се навършват 20 години, откакто се сбогувахме с Йордан Рупчев. Той почина млад, не навършил 50 години.
Отиде си в деня на Успение Богородично!
Беше рядък с качествата си музикант, музиколог и джаз-специалист, радиоводещ, продуцент, пишещ човек, който играеше с думите прекрасно. Имаше една спокойна, понякога латентна поетика в тях, която само неговият стил притежаваше. Когато почина, той бе главен продуцент в дирекция “Музикална продукция и състави” на Националното радио. Като такъв си тежеше абсолютно на мястото, въведе стандарти в тази длъжност, от които днес няма и следа. Бе човек с пространна култура, интересуваше се от всички жанрове в музиката и помагаше с идеи за музика на колегите с щедра безкористност. Бе щастлив да им помогне. Раздаваше знанията си като просветител с мисия. Всяка седмица водеше предаването “Джаз около полунощ”. Бе свързал заглавието му с пиеса на Телониъс Мънк, негов герой в модерния джаз. И как само започва текста за Мънк в енциклопедията си “Изборът на Рупи”: “Един огромен непохватен чудак, който обича тишината и изглежда винаги зареян в някаква паралелна реалност. Човекът, който в началото на 40-те се зарича,….че ще създадем нещо, което никой няма да успее да ни отнеме, защото няма да може да го изсвири.” Зареян в джаза, в музиката бе и самият Йордан Рупчев, също така тихо преживяващ романтична връзка с любимото изкуство, на което се бе отдал с цялата сила на своята нежна преданост. Бе истински, невероятно почтен в работата си, завършен професионалист, който непрекъснато търсеше, откриваше новото. Имаше не само познания, но и интуиция за явленията, които разкриват таланта с висока естетика и вкус. А в отношенията си с хората бе благ, възпитан, някак скромно, ненатрапчиво присъстващ, но отстояващ позиции и принципи без колебание.
Не помня кога се запознах с него, но помня откога започнах да го опознавам – от 1994 г., когато започнах да работя в радиото като музикален редактор в програма “Христо Ботев”. Не знаех, че разполагам само с шест години, за да разбера неговия свят, да го обходя, да го уловя. И в по-зряла възраст човек е доста небрежен по отношение на лимитите, които съдбата би могла да му определи. Така че не знам дали успях да опозная света на Данчо (никога не ми е било удобно да го наричам “Рупи”, както се обръщаха към него по-близките му хора, с който е имал и по-дълголетни отношения), но съм запазила в сърцето и ума си уроците му на радиоводещ, на джаз-специалист, на колега. На джаз-наблюдател във вестник “Култура”, чийто текстове чаках, на създател на уникалния и неповторен у нас досега колосален труд в три тома “Изборът на Рупи”. Този труд се цитираше и цитира често; различните модератори в различните медии го ползват непрекъснато, естествено без да се позовават на източника на информация. Но перото му, което така чувствително описа спецификата на всеки от избраните от него музиканти заявяваше себе си веднага. Неслучайно цитирах началото на текста му за Телониъс Мънк – мисля, че тези редове говорят категорично за умението на Данчо да фиксира дадено джаз-явление с няколко само негови думи. Никога с нещо, което може да напомни за клише. Никога! Затова е и удоволствие, и университет за пишещия срещата с текстове на Рупчев. Колкото и да са кратки, колкото и да изглеждат написани “На един дъх” (така се наричаше неговата рубрика в “Култура”), те категорично те спират, задържат вниманието, ума ти, удивлението ти: “Ред след ред се изнизваха във времето…”
Беше артистичен, въпреки че изглеждаше земен и рационален. Не беше по изблиците, но очите му винаги го издаваха в моменти на възторг от музика, от изпълнение, от някакво лично откритие в джаз-пространството. Имаше тъмни, дълбоки, топли очи, които отразяваха света по неговия, съвсем личен начин – с мъдрост и преценяващо спокойствие.Във всяка ситуация можеше да улови подтекста, но имаше и таланта да създаде такъв. Когато го слушах по радиото все имах чувството, че говори само на мен. Споделяли сме с приятели, че и те познават това чувство в контакта си с Йордан Рупчев през медията. Лесен, непринуден контакт, който всъщност той създаваше. Непринудеността му, според мен се дължеше и на факта, че знаеше много музика; знаеше още какво е радиоформа, знаеше какво е тишина и дъх в радиоизлъчването. Знаеше, защото и работният му процес бе талантлив, безкраен и белязан от личността му.
Не бих казала, че бяхме много близки, но винаги съм мислила за него като за приятел. Защото можех да му се доверя, да го помоля за помощ, да възроптая, понякога несправедливо. Досега си давам сметка, колко съм разчитала на неговата морална дисциплина, изградена от етичния му кодекс, който го държеше далеч от възможните, толкова типични за средата дребни интриги. През всичките тези години се връщам към неговия аристократичен дух, спомням си безкористното му служене на музиката, радиото, на музиката в радиото, на думите. Спомням си точните му преценки, които често промълвяше така, между другото сякаш. Но винаги в подходящия момент, в ситуацията, която ги изисква. Спомням си все още как помагаше с музика на предаването “Контрапункт”, в което взимах участие, как ни раздаваше своите открития и се радваше, че те могат да звучат не само в неговата радио-територия. Колко музикантска съвместност имаше в безкористната му помощ на експерт, на колега, който винаги мислеше не само за своето предаване, но и за поддържането на професионалния авторитет на радиото чрез високото качество на музиката, която излъчваше.
Малко материални, веществени спомени имам от него. Един от тях е посвещението му върху първия том от “Изборът на Рупи”, което той поиска да ми даде и с което отново направи един от своите запомнящи се жестове. Но всичко, което ми е дал, предал като колега, сроден в естетическите си бленувания, е с мен. То е живо, плътно и разказва красива история, сама за себе си. Все още често се улавям, че при споменаването на име, на пиеса или стил в джаза в главата ми израства образът на Данчо.
Който ни напусна преди 20 години.